leaflet

хайде на хепънинг!

.

ето и за пърформанса

I find the map and draw a straight line
Over rivers, farms, and state lines
The distance from A to where you’d ‘B’
It’s only finger-lengths that I see
I touch the place where I’d find your face
My fingers in creases of distant dark places

I hang my coat up in the first bar
There is no peace that I’ve felt so far
The laughter penetrates my silence
As drunken men find flaws in science

Their words mostly noises
Ghosts with just voices
Your words in my memory
Are like music to me

I’m miles from where you are,
I lay down on the cold ground
I pray that something picks me up
And sets me down in your warm arms

After I have travelled so far
We’d set the fire to the third bar
We’d share each other like an island
Until exhausted, close our eyelids
And dreaming pick up from
The last place we left off
Your soft skin is weeping
A joy you can’t keep it

I’m miles from where you are,
I lay down on the cold ground
And I pray that something picks me up
and sets me down in your warm arms

I’m miles from where you are,
I lay down on the cold ground
I pray that something picks me up
and sets me down in your warm arms

Браво бе, Ванчев !

А ние ти вярвахме! Да откраднеш и то от къде Само не ми казвай, че работиш за Пайнер

Чувството да се прибереш от някъде и първото нещо, което видиш по телевизията да е мястото, от където си се завърнал във връзка със събитията, които си преживял…особено ако това е някое природно бедствие, е страхотно!

Десетки курорти по Южното Черноморие са наводнени, има евакуирани туристи и опразнени хотели. Югоизточните части на България бяха засегнати най-силно от бурята снощи. Бедствено положение е обявено в общините Созопол и Несебър.
Тази вечер започва заседание на кризисния щаб в Бургас, на което ще се решава дали да бъде обявено бедствено положение в цялата област. Наводнени хотели, сгради и улици има в почти всички курорти по Черноморието – “Слънчев бряг”, Обзор, Созопол, Китен, Приморско, Несебър и Поморие.

***

Онези дни, които не започват сутринта в 8, 9 или там когато станеш, а те заварват буден… 30ти юни беше един от тях. Мен ме завари във вила на Седмия километър на рожден ден на Иван, гледайки новата върховна тъпня, луда пародия на Star Wars (I&II), нещо като Kunk Paw - направено е ново озвучение на филма от отявлени тъпаци, пред които се прекланям за простотията, дето са сътворили
Спах на пода на вилата, сутринта като се разбудихме ядохме яки кашкавалки на парти грила и бяхме закарани до града от Брус. Прибрахме си се по къщята да поопаравим багаж, едно друго и с уговорката да се срещнем в 10 часа на гъба за една инсинуирана среща за пред бащата на Радина, който от толкоз лъжи вече вяра не й хваща. Трябваше да се съберем някви хора с раници и имидж на туристи, уж за влака в 10:40, с който щяхме да ходим на “планина”(тука точно не разбрах що не му е казала за Джулая на морето?!). Събрахме се не много хора, въпреки че над 15 човека бяха надъхани, но нейсе, само най коравите оставаме накрая, в случая аз, Мечо, Деница, братчедката, Денца, Стефан и Радина. Хванахме си рейса за Метро и там се разделихме на 3 групи, съответно аз, Мечо и Тонката; Деница с Денца и Стефан с Радина (добре че не тръгнаха в крайна сметка Стефан и Иван, защото щяха да осъмнат на 1ви юли в Радунци или да объркат посоката и да тръгнат на запад). Нали нашатаа група е най голяма(3 бр.) пък и с най-големите раници, заявихме че ще сме първи на стоп-отсечката, което май няма никакво значение, защото като ни качиха другите отдавна ги нямаше вече. Доста чакахме. И чакахме. Накрая се сетихме, че трябва да си направим клетвата за стопа - кръстене с вдигнат палец, като мойта мантра е “Да бъде вървежен!”, а на Мечо “Стопирай! ДА!”(Тонката си няма). Почакахме още известно време и най-накрая ни качи един възрастен чичко, който ни говореше на “мили дечица” и ни поздравяваше с либовни стари градски песни. Много ни се извиняваше, че може да ни остави само до Горно Ботево, ама като си на стоп важното за теб е най-вече движението, тъй че няколко километра напред са по-ценни от дълго кибичене в чакане на кола, която ще те откара 50 км нататък. Почакахме там на разклончето и не след дълго спря някво момче за Ахелой. Въпреки, че си ни остави почти до крайната точка, нищо интересно не стана по пътя с него. Най-вече се кефихме като виждахме някои от наще, чакащи по пътя, а най-неприятно беше, че тоя тип постоянно се зарибяваше (и се опитваше да зарибява и нас) с фреш хитчета, в които има 4 реда повтарящ се текст и във всички хитчета се въртят около 50 думи (vibration, groove, power, love, summer…) в различни разновидности. Та този много пушеше и почти дума не обели, затва пък ние се наспахме едно хубаво в колата. Като бяхме вече в Ахелой Kико ми звънна уж да се хвали “Вече сме до бургас, вие къде сте?”, ама доста злорадо звучеше и като му казах “Ми ние вече сме около 50 км след Бургас” и не му беше вече толкова готино. Виждайки и другите хора от групата по пътя си направихме извода, че сме най-напред по пътя.

***

Няколко дни по рано…сряда всъщност, аз излизам мокра от градския басейн, за да запозная кико с едни момиченца, много мили. Понеже предният ден си правихмке разпределение за стопа и Кико си остана без аверче и понеже тези две мили момиченца нямаха нищо против някой индивид от мъжки пол да пътува с тях, стига да не е с дълга коса и по възможност да е и едър, реших че профилът на Кико доста добре им се вписва в желанията, им уредих среща. Те малко закъсняват, и аз се наслаждавам на компанията на Мартин. и всичко това се преобръща след като Кико се запозна с момичетата и изведнъж почва да мрънка: “ма как ще ходим тримата, не ги искам, много са сдухани”.
Нараво не вярвам на ушите си, щото го познавам като кораво момче, пък той излезе пълен лигльо. При това и Мартин се разгевези “Как ще ходите тримата, ама как ще ходите с големи раници, никой няма да ви качи…” и с кико се кефят как ще посрещаме изгрева по пътя за морето. Такива хора само с мрънкането си ти крадат от положителната енергия и ти развалят преживяването още преди да е почнала

***

Ха ха..каква ирония, след още един стоп, трети пореден и след общо три часа път пристигаме първи на Иракли. Изпълнени със задоволство си намираме едно местенце, 50-100 метра след реката, което имайки предвид последвалите събития се оказа доста удачно, обаждаме се на Деница и Денца. Стефан и Радина пък се обаждат на нас: “Влизайте в морето да се къпете, ние ей ся идваме!”
Вече е към 3.30-4 часа, палатката я вдигнахме с Гео, който се оказа там с техните на плаж, Дениците са при нас, Стефан и Ру точно идват и тъй малко по малко се събираме вече всички на едно място. Мястото въпреки, че първоначално ме разочарова, просто защото не си го представях точно така, всъщност е доста екзотично - море, плаж и горичка и река - супер комбинация! Влизаме във водата и не ние ставаме мокри, а ставаме Чък Норис. Мятаме си ластика ми за коса при липса на топчица, ходим на дълбокото с Деница, дето няма дъно….от малък дечко не съм се кефила толкоз на море, пък и до сега не съм ходила с толкоз хора на мойта възраст, супер гот ми е, сега разбирам кво са искали да кажат Печените Момчета Като ми се позбръчка кожата на краката и излязох, те и всички всъщност тогава наизлизаха от водата, междувременно се бяха появили Стефка, Мила, Джон….и още някви. По едно време събирахме дърва за огън, Стефан ест не се включи в нито едно полезно занимание, само повтаряше “Още малко!(дърва донесете)“ и се радваше нещо, запалихме с няква избухлива, запалима течност на Zippo, ама доста страшно беше тва палене, никой не искаше да държи флакончето…бррр…бая огън си пламна и беше топличко и уютно, което беше единственото спасение за хората дето почти нищо не си носеха…последните дошли бяха Вацамен с няква женка, ива и ник.
Aбе събрахме се най-сетне, пихме вино, антония пи вииииноо, бая вино и дойте, напи се, ама нямаше начин, който я познава, знае, че тя така си прави, нищо особено, тръгна да влиза във водата. Дениците я озаптяваха, тя не буйстваше много, много, само дето мина през палатката и почти я катурна, ама после си заспа сладко с глава в пясъка.
Веселбата беше пълна, ние със Стефан и Мечо си повтаряхме лавчетата от тъпнята Star Wars, а преди тва си бяхме споделили за стоповете. Стефан и Rадина доста луди типове ги бяха качвали. един дето лежал в Старозагорския затвор и заради това хич не се кефил на града ни, изпреварвал със 160км/ч (нашият с летните хитчета изпреварваше със 180 ), Пандизчията се обръщал към Стефан на Джони, и ги канил с Радина да обядват с някви други борчета, ама те му отказали:) А на друг стоп Радина бавила малките кученца на шофьора на задната седалка. Кико и Ицо ги черпили в мак Доналдс, абе все яки неща могат да ти се случат по време а стоп

И тъй кръжахме вечерта около огъня, слушахме едни от съседите ни по палатка как пеят и свирят, разкарвахме се по плажа, по едно време Радина изчезна някъде и си остави телефона у Мечо да си играе с камерата. Ние с него тръгнахме да се разхождаме по плажа и той искаше да го остави на шалтетата ни, ама решихме за по-сигурно да го вземем и казахме на Денца, че е у нас, ако някой пита. До тогава нямаше никакви проблеми, ама като почнахме всички да се унасяме и заспиваме, Радина взела че дошла да си търси телефона и като не го намерила разбудила всички, освен мен и Мечо, като най-невинно спящи. Денца забравила да каже, че е у нас и цяла вечер го търсили.

Wasn’t a stone
That they left unturned
Must have tried more
Than a thousand faces
But not one was aware
Of the fire that burned

Даже заподозряли един човечец, дето си стоеше цяла вечер кротко до нас на огъня. денца провела ловък разпит “Абе ти само с тая торбичка ли си дошъл, нямаш ли друг багаж? Къде са ти нещата?”.
Човекът като не поддал, а наще твърдо решили, че той го е взел, го помолили да го пребъркат й на него му станали толкоз виновно и гузно, че го подозират, че стоял цяла вечер до огъня да го поддържа.

I was looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

Симонка ни разбуди за изгрева, който наистина беше красив, облаците малко пречеха, но пък се вписваха чудесно в пейзажа. Гледах го доста сънена и като слънцето стана прекалено силно, за да бъде гледано, заспах отново. Сутринта точно като се будя за втори път чух Радина да разправя на Стефка “Преосмислих си живота, тва е за всички лъжи дето съм наговорила на наще!”

With the day came the resolution
La la la la ¡

Като и дадохме телефона цялата преоценка за грешния й живот се изпари за миг, а човечецът от срам си тръгна още същия ден. Много нелепа история. Станах и някои хора си бяха тръгнали вече. Стафан си беше изял двете меденки и единия сандвич, цялата му храна и част от нашата, нямаше нито чувал, нито шалте и заради това си беше тръгнал с Кико на стопа. Ицо пък чакаше Симонка да се належи в близкия хамак и те да си тръгват, Радина и Джон си лафеха нещо, другите спяха, огънят беше изгаснал…

И тоя ден беше супер. Времето се влачеше бавно, бавно, слънцето печеше, Виктор се обади на деница да я вика в радиото на другия ден да разправя, майката на мечо се обади да предупреди, че много ще ни вали, ама никой не го взе тогава на сериозно.
Като всеки ден, в който основното занимание е лентяйството не можеш да се сетиш по кое време точно какво си правил…от всичко по много…много вода и морееее. по едно време Дениците домъкнаха Гальо и Нейчев и играхме на Петдесет - новосъздадена игра на карти, почва като белот - раздаване, всеки казва боя, но каквото и да се обяви накрая се играе на всичко коз и който вземе играта си пише 50…яка игра. Освен това правлата й подлежат на постоянно развитие и ако нещо не ни устройва, веднага го променяме.

По едно време към 5 или 6 се зададоха облаци, дъждоносни и черни. Прибрахме целия багаж в палатката и отидохме до кръчмичката да изчакаме там да превали. Мотахме се по плажа после, пак кръчма, шопски салатки, картофки, футбол…пълно размазване беше тоя ден.

Към 12 тръгнахме аз, Мечо и Тонката поехме към палатката да спим, видяхме Нейчев и Гальо на плажа, демек само Денца и Деница останаха в кръчмичката. Таман си изровихме сух пясък изпод влажния, почнахме да се настаняваме и то като рукнаааа! Както всички раници бяха стоварени в палатката като в склад, ги извадихме, наредихме всичко тъй че д аима място и за нас и влязохме на сушинка. Отначало ни беше много яко, кефихме се че не сме си тръгнали, че в палатката е много топличко и сухо, ама дъжда се усилваше ли усилваше, почна да се стича по стените. Процеждаха се капки по шевовете и ние бърсахме с хавлиите до едно време, докато и те не прогизнаха. Почнаха да се образуват локвички по ръбовете на основара, шалтета попиваха водата като гъби, а то си валеше направо през палатката. Завихме се с един дъждобран и като видяхме, че това дали ще сме сухи, не зависи въобще от нас, заспахме.

Сутринта се събудихме от вика на деница “Ставайте трябва да се евакуираме!!!” и ние си мислим, че се бъзика нещо, ама какво видяхме като излязохме: морето придошло, а в него изкоренени дървета и КОЛИ! Страшна гледка. На места пясък няма, само оголени камъни!

And at the sound
Of the first bird singing
I was leaving for home
With the storm
And the night behind me
Yeah, and a road of my own

Спешно си събрахме багажа, пихме по един чай, дето ни го направи една добра женица. От нищото дойде Иво Желев с един плавник(само тва си намерил човека по пътя) взе на Денца багажа, която чакаше в кръчмата. Деница паникьосана ни прекара по един кален път, ама просто нямаше от де другаде, иначе трябваше през реката, дето беше станала 2 м! и тъй измъкнахме се от тея катаклизми-ираклизми.
Хванахме един мъж и жена на стоп, дето ни закараха до Бургас, много приятни бяха и вървеше приказката с тях. Целият път до Бургас беше наводнен. Оставиха ни там на Метро, което си е баш мястото за стоп, съвсем леко валеше ама никой не ни взимаше. Усили се много, добре че наблизо имаше ОMV, че да се крием от време на време.

И тъй след час и половина безуспешно махане и абсолютно прогизнали и вкочанени, си взехме такси до гарата, за коeто се изръсих с 4 лв, от там пък експреса в 3.30 за Стара Зара, за който пък се изтърсихме 7.50 (с намалението!), срещнахме Bладо, приведохме се в по-сух вид и се натоварихме във влака. По пътя дремехме бая, тъй че и пътят бързо мина.
В Стара Зара пак дъжд ни посрещна, минахме през Zag.bg да звъни тонката в ирландскo и тъй бавно бавно си се прибрахме по къщята.

Доста мокър и изморителен трип, но за това пък екшъна и адвенчъра бяха на мах! В такива условия до сега не бях пътувала, а и не бях виждала на живо.
Видя се пак кой кого, природата или човека…дето искаха да го застрояват тоя красив плаж, си навлякоха пак гнева божи

И така прибрахме се в къщи, пооправихме се, а топ новината по телевизията си бяха наводнения, от които се измъкнахме. Хванаха намалението пак с Деница в радиото да черпят вода от извора, а вода имаше много!

Много съм доволна от станалото се и бих съжалявала единствено, ако не се беше случило. Тъжно само, че предадохме стопа, но в дъжд като този беше абсурд някой да ни качи, още повече такива мокри.

И ако ваканцията се познава от джулая, тая ще е разцепваща!!!

There I was on a july morning
Looking for love
With the strength
Of a new day dawning
And the beautiful sun

чета си от вчера блога в часовете след 12, защото не ми се спи иии… все едно чета мисли на друг човек, по-добър при това. толкова ли се промених? това ми се струва странно и буди малко носталгия. от старите постове, коментари и чернови на непобликувани постове лъха безгрижност…не че сега съм особено загрижена за нещо, но от доста време ми е скучно, ако това да ти е скучно може да е грижа. Ей на, от толкова време не се решавам да напиша нещо в тоя блог, и дори последните постове, дето са от месеци и те милите, са текстове на песен, което никакъв пост не си е, никакво преживяване.
днес Роби Уилямс, а.к.а. Льохмата, ме попита “Какво искам?” и аз не доумях какво точно иска пък той да разбере: в момента или по прицип…честно казано, за който и отрязък от време да беше питал, не мога да отговоря..явно нищо не искам…не искам да ме питат такова нещо, защото не знам. не искам сладолед и не искам да спя или да съм на компа. не искам да слушам музика и да гледам сериали по фокс лайф. е, явно знам какво не искам!
искам да ми се случват чудати неща. да вървя по улицата с много хора и да срещам други непознати и луди.някоя история, която да си заслужава да разкажеш… но това звучи толкова неконкретно. съжалявам, че не мога да напиша за поредното ми ходене на стоп до хубаво местенце, или за някое разбиващо се парти.
нямам какво, всичко си минава и не го осъзнавам…мина си коледа, мина самодейност, мина велик ден и така минава всичко…и така до 2012та…